18. Освобождаването на човека от вродената нужда

От начина, по който е създаден човекът, става ясно как може да се осъществи само личното освобождение. Поради факта, че духът може да се контролира само отвътре, само всеки човек може да приложи новия живот, създаден от Бога. Той е достъпен като лекарство или лек, но може да бъде усвоен само от отделния човек. Ако обаче човекът не го приеме чрез вяра и не го превърне в свой живот, тогава създаването на новия живот от Бога е било напразно лично за него.

Освобождаването и изкуплението от вродените грешки е възможно само в сътрудничество с Бога. Бог е създал средствата, а прилагането им зависи от отделния човек. Следователно човекът сам е отговорен за това дали е освободен. Никой не може да направи нищо вместо него, освен самият човек. За целта обаче е необходима определена способност за самопознание, осъзнаване на природните закони и осъзнаване на духовната зависимост от Бога.

Бих искал да обясня процеса на приемане на новия живот чрез вяра въз основа на личния си опит.

Още от дете си мислех, че щастливото семейство ще бъде смисълът на живота ми. Затова се ожених на млада възраст, за да сбъдна бързо тази мечта. Нещата обаче се оказаха по-различни от очакваното.

Първата ми духовна потребност е хармонията. Така че очакванията ми към съпругата ми да изпълни това желание бяха доста големи. Имаше основно три нужди, които очаквах от съпругата си да изпълни:

1. Исках тя да ме разбере. Да разбира най-съкровените ми чувства и да им отговаря.

2. Исках да ме слуша, когато имам какво да кажа. Тя обаче вече знаеше всичко по-добре и аз нямах възможност да говоря.

3. Това беше едно необикновено желание, а именно да се усмихва сутрин, когато се събуди. Като човек, който се нуждае от хармония, аз живеех от нейната усмивка.

В заблудата на сърцето ми изглеждаше естествено, че съпругата ми трябва да задоволява тези нужди. Но тъй като очакванията ми не бяха изпълнени, аз бях нещастен във връзката си. Израснал като християнин, бях научил, че бракът не може да бъде просто изоставен по желание, а е за цял живот. Затова се примирих с тази ситуация, без да я приемам вътрешно.

Когато сте нещастни, се опитвате да задоволите нуждите си по друг начин. Така се пристрастих към филмите, интернет и спорта. Колкото по-неудовлетворен бях от съпругата си, толкова по-силни ставаха пристрастяванията.

В същото време бях много активен в църковната си общност, защото още от дете исках да стана пастор. Включвах се навсякъде, където можех, без да осъзнавам, че тези дейности също са само опит да изпълня целта на живота си. Никъде обаче не намирах удовлетворение. Работата ми като лекар в клиниката, дейностите ми в църковната общност, у дома със семейството ми - нищо от това не ме удовлетворяваше. Очакванията ми към заобикалящата ме среда не се сбъдваха. Нямах представа защо бях толкова нещастен, целеустремен и неспокоен.

Така в края на 2002 г., след като завърших специализацията си, стигнах до заключението, че имам нужда от почивка и реших да си взема творчески отпуск за една година. Исках да подобря семейното си положение, за да мога да продължа брака си.

За да се създаде по-ясна представа за нашето семейство в края на 2002 г., трябва да се спомене още един аспект. През 1998 г. в нашата църковна общност се разпадна едно семейство с 6 деца. Възникна въпросът какво да стане с изоставените деца на възраст 7-17 години. Под Божието ръководство ние бързо решихме да приемем децата в нашето семейство и станахме приемни родители на 6 деца. Тази ситуация беше стресираща, но много удовлетворяваща за мен. Обичах децата и прекарвах много време, правейки с тях всякакви дейности.

Тази нова ситуация, макар и обогатяваща, все още не ме правеше щастлив. Мечтата за съпруга, която да ме направи щастлив, беше постоянно в мислите ми. Но тъй като не исках да се откажа от децата, в края на 2002 г. си взех тази година отпуск. Исках да използвам всички средства, с които разполагах, за да бъда щастлив във семейството. Реших да бъда по-отзивчив към съпругата си, така че тя да се промени и да можем да продължим да бъдем семейство.

Планът обаче не се осъществи. След първите няколко месеца на 2003 г. стигнах до извода, че не мога да променя жена си. След идеите, които имах по онова време, нямах друг избор, освен да се разведа и да потърся друга жена, която да ме направи щастлив. В страданието си бях готов да се откажа и от приемните деца, само и само да бъда най-накрая щастлив. По това време бях на 39 години и си мислех, че ако не го направя сега, ще бъда нещастен до края на живота си.

Направих нов план да се разделя в края на учебната година. Анулирах договора за наем на къщата, в която живеехме с децата. Децата, които все още бяха непълнолетни, щяха да се преместят при майка си, аз щях да се преместя при майка си, а съпругата ми също можеше да се премести при родителите си. Така всички щяха да бъдат обгрижвани и щяха да имат къде да живеят.

Още преди да планираме да се разделим през лятото на 2003 г., бяхме планирали пътуване до САЩ, за да посетим едно семейство, в което съпрузите бяха и брачни консултанти. Пътуването беше твърдо резервирано и въпреки че решението ми да се разделим беше взето, ние отлетяхме на уговорената дата. След приблизително 3-часова брачна консултация на 1 юни 2003 г., в която твърдо отстоявах позицията си и не исках да влизам в помирение, ми хрумна мисълта: "Ако обърнеш внимание на моите заповеди, аз ще се погрижа за твоите нужди."

Това беше необичайна мисъл, която в началото ме зарадва, защото ми предложи перспективата, че мога да бъда щастлив. Когато обаче се замислих по-дълбоко, осъзнах условието за задоволяване на моите нужди: "Спазването на заповедите". Като християнин познавах 10-те заповеди от детството си и в моя случай важеше седмата заповед, която гласеше да не развалям брака.

В мислите си твърдях, че съм бил верен на семейството в продължение на 20 години, поне физически, но не съм бил щастлив. И сега трябва да остана в семейството, за да бъда щастлив? Не разбирах и затова престанах да мисля за това.

Седмица по-късно седнахме със семейството на брачния консултант, за да се сбогуваме. Бяхме 10 души в една стая заедно - аз и съпругата ми с трите ни приемни деца на 14, 16 и 18 години и семейството с трите им деца на подобна възраст. Предполагаше се, че това ще бъде кратък обмен на идеи за времето, което сме прекарали заедно. По време на този разговор бащата на семейството се обърна към мен и изведнъж ме попита: "Решен ли си"... Когато чух тези думи, бях сигурен, че ме пита дали съм решен да се отделя от семейството, защото дотогава винаги съм съобщавал ясно това. Без да изчакам останалата част от въпроса, отговорих ясно и категорично с "да". Въпросът му обаче беше зададен в обратната посока: "Решен ли си да останеш със семейството си?". Моето гръмко и ясно "да" не можеше да бъде пренебрегнато. Децата и аз бяхме изумени, защото знаеха, че съм решен да се разделя, а не да остана. Бях се озовал пред дилема, на която ми трябваше решение. Бях казала "да" на нещо, което изобщо не имах предвид.

Единствените ми възможности бяха незабавно да оттегля "да" или да го приема. Не знам какво ме мотивира да остана зад "да", за да остана със семейството, но го направих вътрешно. В този момент се изпълни Божието обещание, че нуждите ми ще бъдат удовлетворени, ако остана със семейството.

Не мога да обясня как се случи това, но големият ми глад да бъда обичан от жена изчезна. Безпокойството и неспокойствието ми веднага приключиха. Придобих вътрешен мир, който не ме е напускал оттогава. Всички зависимости, които ме съпътстваха в нещастието ми и срещу които дотогава се борех безуспешно, изчезнаха. И до днес, повече от 20 години по-късно, те не са се появили отново.

Преживяването беше толкова впечатляващо, че не мога да го опиша. Целият ми вътрешен живот беше променен, бях освободен от един вътрешен затвор. Тялото ми също откликна и бях излекуван от болките в гърба, които имах от десетилетия. Мигрените ми, които имах от 15-годишна възраст, изчезнаха оттогава.

Смятам, че този опит е обменът на живота. Отказах се от стария си живот, който се характеризираше с погрешното схващане, че друг човек трябва да ме направи щастлив, и приех в сърцето си новия живот, който Бог беше създал в Своя Син. Той ме свърза с източника на любовта и мира и така нуждите ми можеха да бъдат удовлетворени.

Във времето преди това преживяване понякога имах големи съмнения дали Бог наистина съществува или не. Не можех да Го схвана и понякога се чудех къде е Той. Това преживяване обаче ми даде ясна представа, че Той съществува и е източникът на цялото щастие.

За да разсее окончателно съмненията ми, Той ми даде и неопровержимо доказателство за Своето съществуване в 20-годишния ми практически опит. Духовното желание на човека за любов, свобода, справедливост, сигурност и т.н. може да бъде задоволено само от Него и чрез Него. Удовлетворяването на духовните ни потребности със сигурност не се осъществява чрез или посредством други хора или някъде в природата. От друга страна, не е възможно да имаме очевидни потребности, за които да няма начин и източник, от който да бъдат задоволени. Бог е устроил нещата така, че единствено Той може да задоволи духовните нужди на човека.